/Вятърът/ Из стиховете написани от Вятъра

Обичам ония диви вечери, в които вятърът говори. Когато ми шепти и разказва древни истории, а небето изглежда толкова младо и близко. Зная, че ако в такива пролетни нощи, когато люлякът пее, се отдам на усещането и пропъдя страховете си, ще разбера вселената, а и себе си. Обичам, щом вятърът заговори да застана сред полята на село, разперила ръце, а полъхът да развява косите ми. Тогава се чувствам така, сякаш летя. Сякаш всички грижи и тревоги остават някъде ... другаде. Някъде в безвремието, в застоя, където нищо не тече, нищо не минава...където няма вятър. Само черната бездна на натоварените и претоварени мисли, на насадените и грижливо покълнали страхове, на бягството – там няма вятър. И никой не пее. И не мирише на люляци. Няма и лалета, в които понякога мечтая, да се сгуша, подобна на палечка. Няма нищо освен... мен. И е толкова страшно, пустинно и студено.
В такива вечери, през пролетта се чувствам щастлива, когато просто се разхождам. Мятам небрежно ръце и сякаш всеки момент някой, зад мен ще кръстоса пръсти с моите и ще продължим да вървим ръка за ръка. Отказах се, да очаквам някой срещу мен, отказах да разбирам , да търся, да прощавам. Да тая обиди в себе си да се правя, че от всяка лъжа нищо в мен не се къса. Че след всяка лоша дума или обида, нещо в мен не оставя празнина на разбито. С мен е само вятърът. И той докосва онези ръце, обещавали толкова гальовности и ласки. И разрошва онези коси, които се разпиляваха след всеки шамар и всеки удар, сякаш за да скрият червенината по лицето ми. Косите, които пускаха русоляво було над сините очи, за да прикрият червеникавите отенъци на огъня, който пламваше. Огън на бяс, на тревога, на болка... на безсилие. Когато вървя, сякаш чувам зад себе си онази безплътна личност, която ще хване ръцете ми или ще погали косите ми. Чувам стъпки, дори шепот, но щом се обърна виждам само сухи листа танцуващи своя танц сред вихъра на въздхуда, или боклуци – найлонови пликчета оплитащи се в краката ми. Сякаш са мечтите и бляновете ми, сякаш и те ме спъват, забавят и отклоняват, както тези боклучиви пликчета. Бих съжалявала дълбоко у себе си, а и себе си, ако някога съм била от тези пликчета. Ако съм плъзвала в нечии крака, обвиващо обсебващите си ръце около стъпалата му, отклонявайки го, отдалечавайки го от „сбогом”. Но колкото и да търся в спомените си, не намирам онази голяма любов, заради която си е струвало... И може би тайничко благодаря на Вселената, че не съм била сухото листо, което някой е стъпкал зад себе си, мислейки го за стъпки на любима. И аз не съм си струвала. Или поне не, колкото вятърът. Той винаги идва нечакан и си отива преди да е омръзнал. Преди да е преболял, а след него остава тишината и... дъждът.
Не искам в живота ми да настава Тишината. И всеки път щом завали се крия. Бягам под клоните на някое голямо и зелено дърво, в което виждам своята упора и вяра. Крия се, защото на вън, под дъжда, го няма вятърът, който да хване ръката ми. Който да разпилее косите ми. Уморих се да виждам романтиката на дъжда, да чакам онази толкова филмирана и описвана целувка под небето, когато капките, те обливат и прегръщат. Защото зад мен няма никого. И в мъглите пред мен не виждам никого. Чувам отминали „обичам”... но „те” е за друг. Само вятърът... само той, е мой. Само него не искам да хвана, да опазя, само той не бива да ми принадлежи.
Обичам пролетните нощи, в които вятърът хваща ръката, която небрежно се вее до мен. В които люлякът мирише на живот, а небето тежко обещава дъжд... който непокапва.

Светове

Tъгата ми е мъничко човечна.
Само мъничко, така, напук.
Но сякаш, че е някак вечна...
сякаш, че и мен ме няма тук.

И усмивката ми, малко тъжна.
Само мъничко, така, без звук.
Сякаш някак си далечна,
сякаш, че я няма тук...

Измислица съм, жалка и нелепа.
Открадната от вечни, смислени неща.
Недомислице човешка, живей
във мойта тиха суета!

Тъгата ми е по божествено красива,
само мъничко, така, напук.
Сякаш бавно, нежно си отива...
сякаш, че ще бъде вечно тук.

И усмивката ми странно причудлива,
създадена от някой чужд и друг,
в тоя пъстър свят е малко сива,
сякаш, че не е от тук...

Приказки

Дали да ти разкажа (за една лъжа)
и по билото на слепите ти клепки
да блесне сляпа светлина...
Когато приказки разказвам...

Забравих,
стихове да пиша.
Уморена.
От точките във пепелника.
Залязваха
очите ми от лутане.
Закапаха...
... ръцете ми из бели листове...
Обичах
винаги измислици.
Плачещи
на мойто рамо скитници.

Още ли да ти разказвам (приказки),
по устните да трепват лудости?
Да блесне жажда във очите ти,
когато лъжа за мечтите си...

Не съм забравила. Не искам вече.
Да пиша Стихове.
Умората е просто точка
из звездите...
Очите ми се лутат през таваните
и се заплитат в паяжини.
Ръцете ми са двете ми oпори,
върху които да градя небета.

И когато падат листове,
да се подреждат букви във морета.

No more hiding who I am...

Здравейте,
вероятно много от вас могат да кажат кои са те. Е, аз съм от хората, които не могат. Мога да кажа от какво се вълнувам, какво харесвам, кои са моите страсти, страхове, мечти и желания - може би всички изграждат мен по един особен начин. Обичам онова, което правя, обичам живота си, обичам мечтите си, обичам дори страховете си - те ме пресътворяват и изграждат наново и отново... отново. За тях мога да ви разкажа, мога да ви разкажа за всичко в мен, около мен и за мен. Но коя съм аз... това не зная. Някъде прочетох, че човек може да бъде много лош и много добър, зависи коя струна на душата му докоснеш. Вероятно и с мен е така. Не мога да кажа, че се крия в стиховете и разказите си, тъй като в тях има колкото скрити мои вътрешни светове, толкова и художествени измислици. И все пак, ако някой иска да се докосне до мен и онова, което нося у себе си... заповядайте тук :)

Mother I feel you